A Clockwork Orange

February 28th, 2008 – 1:09 pm
Tagged as: 1971, Collection

Границата между лудостта и геният е почти толкова тънка, колкото тази между живота и смъртта когато към главата ти е допрян револвер, зареден с шест патрона в барабана, с нервен показалец на спусъка. Не толкова живописно може би, но с пълна правота, смея да заявя че творбите (всички до една) на феноменалният Стенли Кубрик са винаги движещи се по тази тънка (червена) линия. Червена, за да повишим усещането за терор, хорър и психо влияние. Гениалната лудост не е присъща на всеки му. Повечето творци (независимо в каква сфера) са оставали неразбрани приживе, след това обаче (когато оригиналния ум го няма, за да опровергае анализите) се появяват какви ли не бръщолевения и догадки за мислите на създателя. Подобно на мен и други са давали мнение за филмите на Кубрик, в частност до един или пък обширно прозаичен дискуционен анализ на цялостното му творчество. Няма да бъда толкова разпилян като тях обаче, тъй като освен Сиянието и Портокал с часовников механизъм (A Clockwork Orange), не съм изгледал друг филм на Кубрик. А може и да съм, но просто не си спомням. Няма да ви разказвам за интерпретацията на култовия роман на Стивън Кинг, а за този на Антъни Бърджийс.
1971 година, 3 години след 2001: Космическа Одисея - невероятен хит за времето си, класика в жанра и до ден днешен, се появява Портокал с часовников механизъм. В главната роля е младият (тогава) Малкълм МакДауъл. Избран може би заради невероятното си маниашко излъчване, или просто погледа с тези широко отворени сини очи, с големи очни яблоки. Този добре трениран физически малчикь, гъвкава фигура, идеално пасваща на персонажа и цялото театро, в което действието на филма протича през по-голямата си част. Какво имам предвид под театро?! Ами изпитание за актьорите. Още с началната сцена и встъпителната музика (саунда между другото е не просто перфектно подбран, като класически произведения, а и собствената композиция е много добра и отличителна за творчеството на Кубрик) впиваме поглед в този на Алекс (МакДауъл), усещаме дишането му и напрежението в него да остане неподвижен. Отдалечаване на камерата и проследяване на героя и неговите друзя, как стоят в клуб Корова и си пият молоко с малко нелегални добавки, докарващи ги до по-върхови състояния и избиващи ги на старото ултра-насилие. Още от тук се разбира, че това което ще видим в следващите 2 часа, няма да е нещо стандартно, точно обратното, ще ни се наложи дълбоко да се замислим и да запомним всеки един детайл, който ни направи впечатление, за да може после да разсъдим какво по дяволите сме гледали. Определено с първия път, главата ви ще се замая и най-вероятно много от въпросите няма да са стигнали до центърът на мозъка ви, който казва: “Да! Това е така, а онова иначе, защото…”
Освен това пространствените разсъждения по един така отворен филм откъм идеи и догадки на супер комплексен ум, като този на Кубрик, извират постоянно и непрекъснато поемат в различни посоки. Честно казано, ако го обърнем на дебат трудно ще се стигне до консенсус за това, каква е била първоначалната идея или основния замисъл (нека го наречем така) на филма.

След клуб Корова групичката се отправя към някакъв изоставен театър, в който се срещат с други младежи, но по всяка вероятност от друга банда. След малко тупаник, финес и класическа музика (много красива сцена) нашите герои, предрешени в смешни бели спални дрехи, черни обувки и бомбета, спасяват една девочка от изнасилване и поемат на път, бягайки от наближаващата полиция. След още 5 минути скоростно каране по черния път в насрещното, отбиването на запад в някаква самотна къща, изнасилване под лириките на “Аз пея под дъжда” Кубрик е пленил съзнанието и вниманието ни на 100%. Запознали сме се с главния герой, с неговата дружина, със странните им начини за забавление, както и с увлечението им не просто към насилието, а към абсурдния брутализъм и старото класическо ултра-насилие (било то като пребият някой до смърт или изнасилят непозната с популярното вътре-вън, вътре-вън).
Емблематични изрази и сцени, които безспорно оставят траен спомен в съзнанието на всеки киноман или обикновения зрител, решил да сподели свободното си време с творбата на Кубрик.
Продължаваме да следим действието и попадаме в стария хорошо Лондон, на модерна Англия. Още с Одисеята си, Кубрик се опитва да представи един потенциален развой на събитията и човешката еволюция с… 30-на години напред. Примирих се с костюмите, но с холната гарнитура и цялостното къщно обзавеждане не можах. Модерният свят бе представен като един апотеоз във вихъра на анархията. Не само нацистките униформи (уж на бунтарите), нито пък генералските фуражки, или многото руски думи, които използваше Алекс по време на разказа си, ами всичко което се случваше като ежедневие, държание между хората, местата където героите ни ходеха - беше абсурд. Да не говорим за обсесията в сексуален аспект. То не бяха картини с разкрачени мадами, или пък статуя на керамичен пенис, която се превърна в оръжие на едно убийство. Т.е. въпреки че са представени по такъв начин, напълно ясно ни е какво Кубрик ни показва - упадъкът на младежта. Несигурността на по-възрастните, липсата им на контрол, и постепенно лишени от желание да държат контрола, поради страх или неувереност, че са способни да прекратят тази анархия.
Всичко това има логичното си продължение. Толкова нелепи инциденти, и всички да останат ненаказани. Със следващата щуротия, която героите ни замислят, Алекс е прецакан от своите друзя след като е извършил убийство. Попада в затвора, където започва другата част от историята му. Тази на… поправката.

След 2 години прекарани в тази институация, определено Алекс е с променено мислене, но желанието за свобода е по-силно от каквото и да било. Което от своя страна води до безкомпромисното решение: да се подложи на секретния правителствен експеримент, който ще го промени като човек и ще го направи свободен за 2 седмици. Да го промени като човек?! Специалната програма ще се погрижи да изкорени и всяка нотка и желание за насилие от неговата особа. Разбира се тази утопия не съществува. А виждането на Кубрик за правителственото решение и политиката към затворниците е следната. Промиване на мозъка с филми, при широко отворени очи на пациента, терор от кадрите, насилие, всичко това което Алекс е вършел преди да бъде заловен, плюс не малка тоза серуми и тестови лекарства.
В крайна сметка успяха. Промениха нашият човек, обаче в каква насока… не точно тази, в която се надяваха.
Грандиозният финал е… какво?! Очаквате да изтискам портокала до край?! Няма да стане.
Дали имам други убеждения спрямо филма, и дали ме е направил по-добър човек? Не мисля (за второто), а по първото може и още. Само че е въпрос на настроение. Портокал с часовников механизъм е уникално виждане за потенциалното човешко развитие. Старото око за око и престъплението винаги е последвано с наказание, било то и със закъснение. Дали от там идва и изборът на това енигматично заглавие. Кой знае?! Единствено Кубрик знае, уви… вече не е сред живите, за да може да ни отговори на редящите се един след един въпроси у всеки впечатлил се от неговите творби.

No Comments

No comments yet.

» RSS feed for comments on this post.


Sorry, the comment form is closed at this time.