Shichinin no samurai

April 18th, 2008 – 10:53 pm
Tagged as: 1954, Collection

Иска се голямо търпение от зрителя, ако на неговото внимание представим филм от японското кино. Класическият филм, един от най-добрите в кариерата на Акира Куросава, Седемте самураи (Shichinin no samurai), представлява една много елементарна история, разкатана във времевия интервал от 206 минути. Последно такъв дълъг филм гледах миналата година, когато напипах екстендед версията на Танцуващия с вълци (не мога да се сетя дали той беше по-дълъг, но със сигурност имаше intermission в средата на филма, около 5 минути, с приятна музика, която вещаеше пиш-пауза). А как се стигна точно до гледането на Седемте самураи?! Преди 10-на дни си припомних Влакът беглец. Там името на Куросава е замесено в създаването на сценария, след което стана на въпрос за негови предишни филми (в които е не само сценарист, но и режисьор) и на първо място в разговора беше посочен Седемте самураи. Създаден през 1954 година (толкова отдавна, баща ми е бил малко детенце по това време, а аз съм бил в неизвестната част на неговите бъдещи планове), запазил се през десетилетията като един от най-добрите филми в японското кино. Дори отвъд океана, при “големите” критици, филма е посрещнат много добре и за съвсем малко не е отличен с най-престижната филмова награда.
Филмът вещае да има седем героя, двама от тях възприемам като главни, или ако мога да ги нарека - ключовите герои. Имена като Такаши Шимура и Тоширо Мифуне са често срещани във филми от японското кино. Интересно звучащи, непознати на останалите континетни (не толкова добре, колкото на острова), но пък колоси в тяхното си кино. Образите на тези двама души, оставят траен белег както в Седемте самураи, така и други творби на Куросава.

Черно белия филм започва. Вече беше късно, време за лягане, на другия ден на работа, обаче реших да поизгледам половината поне. Така се получиха нещата, че към 1 и половина след полунощ, оставаше около час и малко от въпросния филм, и хич не ми се искаше да го нацепвам като си легна. Така или иначе на сутринта щях да гледам лошо, и да съм недоспал, но поне щях да знам как завършва Седемте самураи и гледането щеше да е на един дъх (макар и толкова продължителен).
Бях се подготвил за сцени от рода на двама от героите се гледат около 5 минути, без дори да има някаква емоция или движение, и след това нещо се случва. Това е, японски стил.
Средновековна Япония е разкъсвана от различни граждански войни. На кланове, групи, племена, банди. Доминиращи са разбойниците, разбира се. За сметка на това, самураите са се превърнали в скиталци. Ронин - рицар на честта, скитник. Едно обикновено фермерско селце (нека обясня какво означава това - десетина колиби, около една река, само фермери, с една единствена цел - продукция на храна за ежедневието им) е на пътя на жестока банда разбойници. Атаката на въпросните бандити няма да бъде просто кражба с много шум. Ще е показателен фест на насилието, убийствата, палежа, и геноцида. Тъй като въпросната банда има точно определена цел, какво да плячкоса, фермерите получават уникалния неофициален шанс да предотвратят нападението. Късмет! И тъй като никой от тях не е способен дори да борави с тояга в бой, гениалния им… жрец, мъдрец (както искате така го наричайте) на селото, ги съветва да наемат самураи. Наемници, срещу подслон и храна, които да се бият в защита на слабите фермери. Колко драматично нали. Оттам тръгва и цялата история.
Малка групичка от фермери тръгват на път с цел да съберат група самураи, които все още има в себе си чест за сметка на гордост и надменност. Не е лесна задачата, но пък и късметът продължава да им се усмихва насреща. Първо се срещат с Камбей Шимада (Такаши Шимура), и след голямото убеждение, нашия решава да им помогне. После почва една игра на нерви и изпитания, при намирането на останалите шест. Всичките до един бяха образи, с различен характер, но някак си успяха да си напаснат. Най-интересния герой за мен си остава този на Тоширо Мифуне. Направи ми впечатление още първия път като загледах постера. Тогава не знаех кой кой е, но пък самурая дето си носи меча като… тояга, върху рамото, изглеждаше някак внушително.
Интересен филм, забележително приключение, невероятно творение. Не съм гледал достатъчно филми от японски произход, но тези които до момента знам, винаги са оставяли добри спомени в съзнанието ми. А когато стане на въпрос за нещо толкова старо, и същевременно изящно ти иде само да преклониш глава и да отдадеш чест на създателя. На вашето внимание - Седемте самураи, на Акира Куросава.

No Comments

No comments yet.

» RSS feed for comments on this post.


Sorry, the comment form is closed at this time.