In the Valley of Elah

April 26th, 2008 – 3:25 pm
Tagged as: 2007, Collection

Известно време Пол Хагис се държеше настрана от режисьорския пост, за да създаде нещо хубаво за любителите на големия екран. Последната му паметна проява беше през 2004 година, и неговия Сблъсъци. Удостен с призовете, които заслужаваше, направи създателя си доста популярен (най-вече за пред тези, които не познаваха името му до преди това). В следващите 3-4 години пускаше по някое сценарийче, за други добри филми, но не организираше сам по себе си силен проект (говоря за нещо като Сблъсъци). До миналата 2007-ма, когато събра Томи Лий Джоунс, Сюзън Сарандън и Чарлийз Терън за В долината на Давид и Голиат (In The Valley of Elah). И ако не беше номинацията за главна мъжка роля, на г-н Джоунс, вероятно така и щеше да си остане в забвение въпросния филм. Не чак толкова игнориран, сигурно щях да го срещна… но доста по-късно. Но съвпаденията са си съвпадения, писаното от съдбата второ на ръка, добрия филм представен в подходящ момент, засягащ важна тема, винаги има място сред свободните ми часове, за да бъде изгледан. Чувах добри отзиви за Долината на Ела (това с Давид и Голиат разбирам защо го сложиха в заглавието, но не мисля че беше нужно). Не го пуснаха в CINEPLEX, вярно имаше го из другите кина, но не ми се нравеше да ходя там, затова си го придобих и хайде, на моето внимание.

Колкото малко казах до момента за филма, толкова знаех и секунди преди да натисна play. Хубаво понякога е да си така неориентиран, за да можеш напълно да се впуснеш по непознатото течение на върховата мисъл, примесена със собствен музикален аранжимент. А когато отговаряш и за историята и за режисурата й, обикновено това е равно или на пълен провал или на нещо повече от добро - страхотно!
Болната тема за тероризма, войната в Ирак, младежта отиваща си за миг време, отглеждана с години, болката у родителите им - всички тези неща, са просто част от темите приветливо примесени една с друга, даващи ни краен резултат в едно… изказване. Кралството, Офицери и пешки, а сега и това. Първия си беше повече екшън. Мачо прояви, да им го начукаме, ние сме по-силните, ние сме американците. Хубаво! Другия беше по-нравствен, по-добър като замисъл, но пак… про-про-про-американо. Не се вкопчвам толкова критично като видя веещо се американско знаме, и плачеща до него майка, плюеща по източните “терористични” републики, представям си нормалната такава ситуация, без националности. Затова се доверих на Долината на Ела и на Пол Хагис, приех го повече морален и рязка критика към войната и глупавото политическо положение, излагащо не само американски младежи на безмислена смърт, но и всички онези които остават статистика от “лошата” страна на военното положение. Факт е обаче, че не режисьора, не актьорите, не войниците пратени там контролират тази “игра”. Затова освен критика, филми по въпроса и опити безумието да се спре, друго не може да се направи (при липсата на власт, при положение че вече тя е заета на 100% от мръсниците, въртящи всичко на пръста си, от топлите си кабинети или уютни домове). Не им пука за убитите, нито за ранените, нито за психично повредените, нито за семействата им, нито за родителите - скърбящите майки загубили двете си деца, заради идеалите на други, търсещите бащи, лишени от съня си в притеснения и тревоги по неизвестността на чедата си. Болна тема! Започнаха си я, замесиха камара хора и държави, поемат загуби в човешки контингент, но въпреки това скрупулите не се променят. Не и в положителна насока. Болна тема!

Филмът е… добър. Не мога да кажа съвършен или нещо подобно, тъй като тема споделяща чувства се възприема различно от гледащия. Семейство губи и вторият си син във войната. Майката е толкова претръпнала, че въпреки състоянието на тялото на мъртвия си син, не отронва и сълза в първия момент. Гледа с широко отворени очи, без да потрепера дори. Бащата вече отчаян от търсенето, наясно с фактите, приел смъртта на детето си, повече е изпълнен със справедливост и желание да научи истината. Как се е стигнало до това, в какво се е превърнал синът му, как 18-те месеца в Ирак са му се отразили. И не само там. Цялата тази душевност, борба да останеш човек, на място където всичкия морал е отишъл по дяволите. Изпълняваш заповеди издадени от някой, който въобще не го е еня какво точно се случва. Отнемаш десетки животи без да се замислиш, с усмивка… но когато загубиш един на твой близък, продължаваш верижната реакция с отмъщение в очите.
И подобни неща, въобще осъдителен филм за политическата и военна обстановка в САЩ. Няма война, която да носи хубаво. Не просто бройката ранени и убити. Никой не брои тези, които се връщат след “примирието” или прекратяването на военните действия. Съзнанието им е толкова сбъркано, че те се превръщат в бомба със закъснител. Когато не могат да се вземат мерки, за да не става грозна ситуацията… нещата просто се изчакват. И когато нещо невероятно лошо се случи, идват анализите. Това обаче е прекалено късно - още няколко съдби променени, завинаги!
Как ще се приеме от вас значението на последната сцена, чийто кадър съм поместил като последна картинка в ревюто, е абсолютно ваш. Но ако сте следили внимателно филма, ще знаете какво се опитва да каже героят на Томи Лий Джоунс.
Нуждаем се от помощ, и то каква… От някаква особена промяна… Може би накрая да си признаем, че е човешко да се греши и коренно да се променим, на равно? Идеал ли е това или просто сляпа илюзия. Достижимо или не, светът си продължава в същата посока. Човешки съдби се променят ежеминутно. А затова сме виновни единствено и само ние.

No Comments

No comments yet.

» RSS feed for comments on this post.


Sorry, the comment form is closed at this time.