Serpico

May 3rd, 2008 – 7:19 pm
Tagged as: 1973, Collection

Ако сега се прибера вкъщи, родното ми вкъщи, влезна в хола и се огледам съм сигурен, че мога да намеря книгата за по-малко от 15 секунди. Знам в библиотеката на коя секция, на кой рафт, просто трябва да настроя окото си, така че да хване вертикалния надпис Серпико. Никога не съм чел книгата, изпитвах някакъв респект към нея. Явно съм се плашел, не знам защо, но ясно си спомням образа на корицата. Вероятно издадена след филма, няма как иначе, виждах лицето на Ал Пачино. Открояваше се обецата на дясното му ухо, и очите - черни и дълбоки. Снимката от корицата не е с високо качество. Умишлено направена така. Т.е. образът е малко губещ се. Малко губещ се, ха… подобно на глас в пустиня или с две думи преходни времена.
Серпико (Serpico) е един от най-добрите филми във филмографията на този брилянтен актьор - Ал Пачино. Годината е 1973, когато Сидни Лъмет създава филм по книгата на Питър Маас. Историята на честното ченге - Франк Серпико. Това е истинска история, да. Не е просто филм за честността или корупцията, борбата срещу вътрешната податливост на непочтеност, тумора в управлението, изгората на властта и забравата по властта у всеки човек. Биографичен филм, фокусиран върху 5-те години на служба в полицията на Ню Йорк. Тези години на Франк Серпико, от постъпването му като патрул в първия му полицейски участък, през претворяването му в цивилен полицай, до настъпването на големия мазол, а именно - изобличаване на гнилите ябълки в системата.
И до ден днешен Серпико се употребява като нарицателно име. Честност, доблест, почтеност. Не просто такива прилагателни лепнати към офицерско звание. Говоря за общото значение. Здрави топки е имал този… италианец. Да, в първите минути от филма се чудех какъв е по народност - италианец. Сещате се, от великото преселение на европейците. Или си англичанин, или ирландец… или италианец. Кой по-добре може да влезе под кожата на Серпико от блестящия Ал Пачино. И сега да направят филм, пак него щяха да изберат. Но времето си има своите силни, и определено Пачино е човекът за ролята.

Филмът е забележителен. Защо голяма част от старите филми са толкова добри? Защо актьорите са повече от играещи в ролите си от сега? Защо атмосферата на филма е толкова пленяваща? Започва като обикновена полицейска история, с малко думи, повече интерес за визуалните сетива, после идва и музиката. Обърках се малко с тези гръцки мотиви в началото, но когато Пачино каза: “Кекоза?” на майка си, и тя продължи с италианския, заблудата изчезна. Знаех за тази роля, бях гледал може би 5 минути от филма, преди повече от 10 години. Не спрях, за да го доизгледам, не потърсих друг път възможността да го направя. Но времето и на Серпико дойде. 35 години по-късно, уау, вече съм свидетел на тази игра, на този сценарий, на този голям филм. Железен филм! Много силен, присъствен, не те пуска за 1 минута от екрана. Трябва да видиш какво ще стане, а междувременно с всяко следващо превъплъщение на Ал Пачино като някакъв цивилен, изпадаш във фурор и се смееш на глас. Радваш се на това, що за човек е бил този Серпико. Понякога просто ме удивяваше - не да го помислят за наркоман или клошар, перфектно се вписваше в каквото и да е обстановка. Като че беше роден да върши тази работа. Жалко обаче, че обкръжението му не беше като него. Всички останали (добре де не всички, но 99.9%) желаеха… нещо лошо да му се случи, не казваха че ще се случи, но имаше такава възможност. Колко ли пъти се въртяха около тези думи, различни герои свързани с историята. Но Серпико държа до край, въпреки всичко. А това заслужава да се види. Играта на Ал Пачино обезсмъртява истинската история на почтеното ченге. Превърна го в нещо повече от популярно име на стената или историческите архиви. Символ на честността.

Човека стоящ зад Серпико, на горните стъпала, това е Боб Блеър (героя на Тони Робъртс). Като видях актьора тук, се сетих за един от малкото филми, които знам с негово участие (Отново на 18!). Някак си ми се стори забавно да го видя, и си мислех че ще е поредния мръсник в историята. От онези с фразата: “Искам да ти стисна ръката, Серпико”, съпътствана с мазна усмивка и тъп кикот, и до 10 минути в продължението на филма, ще прекара героя ни. Но се оказа, че бъркам в преценката си. Боб беше достатъчно лудия полицай, с подходящите познанства, който единствен подкрепи идеала за полицай, когато той имаше нужда.
Много филми са правени са полицейската корупция, за политическата такава… и за какъвто и да е вид гнила ябълка в системата. Този обаче радва повече от всички останали. Не знам, може би заради гласът на Ал Пачино, може би заради тази феноменална истинска история. Може би заради всичките предрешвания, с цел прикритие и залавяне на мръсните типове. Или здравия нрав на Серпико. Ще обобщя - заради всичко това, че и повече.
Велик филм, неостаряващ, класика в жанра, една от най-добрите роли за Ал Пачино. Щеше да бъде страхотно, ако това превъплъщение му беше донесло първия Оскар. Нека не съжаляваме за това. Висотата му е позната на всеки интересуващ се от кино, че даже и за непросветените. Защото добрия актьор не остарява и изявите му не умират, остават вечни, именно заради изпълнения като тези - зашеметяващата роля на Ал Пачино в Серпико.

No Comments

No comments yet.

» RSS feed for comments on this post.


Sorry, the comment form is closed at this time.