Saturday Night Fever

May 30th, 2008 – 11:23 am
Tagged as: 1977, Collection

Треска в събота вечер… звучи интересно нали!? Преди повече от тридесет години значението му е било все така вълнуващо както и сега. Може би като махнем всичкото това напиване и потенциално възприемчиви наркотици, може да докараме духът от миналото в настоящето и да му се насладим. Както и да е. След като официално, моята вечер на открито с компанията, с която до преди 5 години споделях учебната стая, премина… мога гордо да заявя, че никой не се е променил коренно. Като изключим стандартните забележки (кой какво работи и колко деца е направил, плюс колко женички е изчукал) друго няма за споделяне. Оказа се, че разликите са толкова малки, че чак плашат. Така че… освен, дребнавите забежки около сметката (което ми се стори супер неподходящо, при положение че повечето от тях претендираха че са нещо повече, ми се стори абсолютно неуместно). Затова реших да не си развалям кефа и просто да им платя 50% от сметката и да им кажа “Аривидерчи”, с продължение до след 5 години (дано няма такова, наистина… безсмислено е). С който ще поддържам връзка, все си го правя… с другите ще е просто насилствено. А насила хубост не става, това отдавна е потвърдено, колкото и да се движа извън клишето.
Това беше моята треска в събота вечер, която не беше точно треска. Но аз искам да ви разкажа за една друга. Белязала кино историята с незаменимия си чар. Светотатсво ще е ако никога не заговоря за филма, който насмалко да донесе Оскар за своя главен актьор, а именно Джон Траволта. Тръпка в събота вечер, треска или каквото и там напрежение да го наречете. Факт е че този филм (невероятно стар, от 70-те) носи такъв заряд и отражение на музикалната култура от това десетилетие, че се превръща в незаменима класика в историята на седмото изкуство.
Не говоря само за танците или костюмите, носени от героите. Цялата обстановка, младоликостта в изражението на Траволта, семплотата в отношенията на една двойка (мъж и жена) са толкова нетипични за модерните ни възприятия, че напоследък всички слушащи Бий Джийс са гледани странно, като че са извънземни. А те навремето са били популярна група. Всички техни песни са били слушани до припадък, нямало е човек който да не познава творчеството им. Защо да спираме сега? Те заслужават адмирации и почит, класика е да набюдаваме обувките на Джон Траволта смело почукващи по тротоара, докато слушаме Stayin’ Alive на въпросната група. Класика е! Както и Night Fever или пък How Deep Is Your Love. Това са не просто музикални и филмови класики - това са единственият източник за правдиво отражение на културната действителност за онова време.
Сега, друг е въпросът ако сте киномани и просто доизглеждате филма, за да трупате точки в така или иначе неизвестната ви лична колекция на изгледаните класики (заглавия). Преходни историйки. Една класика се уважава единствено на стойност кино - ако говорим за точния жанр. Нито ще я съпоставяме със сегашните заглавия, нито ще се правим на разбирачи за времеви период, който е бил далечен още преди да сме се родили. Затова, най-добре е с прости думички да заключим: Треска в събота вечер беше “Хубав” или “Лош”. Като един ценител, аз ще кажа: “Филмът ми хареса, и останах доволен въпреки не добре развилата се любовта интрига”. Това е моето лично мнение. Харесвам “продълженията” и елементарните непосилни пародии/копия на тази лента. Но само от гледна точка на забавлението. Всичко останало е уважение към класиката, или в случая на непросветените - подигравателно отношение към изкуството на миналия век, отпреди 30-на години. Но ако желаете да усетите чаровния дух и неповторимата атмосфера на 70-те, по-добре вижте как Джон Траволта преживява една невъзможна любов (с героинята на Карън Лин Горни), насред много танци и типичната за тогава музика!

No Comments

No comments yet.

» RSS feed for comments on this post.


Sorry, the comment form is closed at this time.