Lars and the Real Girl

June 20th, 2008 – 9:27 am
Tagged as: 2007, Collection

Главата ми ме стяга от всички страни. Започна се с малки прибежки и неприятни мисли, постепенно все по-зле и по-зле. Не е тумор! Не е високо или ниско кръвно. Не ми се вие свят, не ми треперят ръцете. Но веждите ми са постоянно навъсени, челото също, имам бръчки (а съм едва на 23). Лежа си в опит да спре да ме стяга главата - не се получава. Дори обратното действие - стяга ме още повече. От мислене е. Спирам да мисля - не се получава. Сядам пред компютъра и пускам музика, за да ме разсее - не се получава. Дори не мога да се насладя на любимата ми музика. Препълнен съм! Mind overloaded! Critical exposure! Warning! Такива надписи ми се привиждат всеки път като затворя очите си. Май имам проблеми, а?!
Въпреки това аз продължавам напред, защото аудиторията ми (привет, читатели) сигурно чакат да прочетат нещо ново. Заради тези 5 човека, заради които ми е кеф да пиша, аз продължавам!

Около целия шум на тазгодишните Оскари, си спомнях че Райън Гослинг имаше възможността да попадне отново сред номинираните в категорията най-добра мъжка главна роля, за изявата си в Ларс и истинското момиче (Lars and the Real Girl). Филмът е от 2007-ма година, краят й. Тъй като аз имам пристрастия към младия актьор, любим ми е и залагам големи надежди на бъдещите му изяви, се бях нагласил като намеря филма да го гледам. Така се получиха нещата, че го позабравих. Едно друго, трето пето и историята за Ларс избяга от ума ми. Но когато преди няколко дена писах за Дистърбия, и там вметнах че Шия Лебьоф и Райън Гослинг ще са част от наследниците, се присетих за Ларс и истинското момиче. Ето ни сега тук със заглавието на филма като хедлайн на ревюто.
Филмът на Крейг Гилеспи е новият странен филм, превърнал снимачната площадка в една полу циркаджийска изява, полу гениален символ на добротата и разбирането. Райън Гослинг е главният герой - Ларс, живеещ в гаража на семейната къща, където брат му Гас (Пол Шнайдер) и снаха му Карин (Емили Мортимър) щастливи очакват раждането на своето бебе. Ларс обаче го раздава самотник. Не просто затворен в себе си и тотално прикриващ емоциите си. Той отбягва дори най-близките си. Гас и Карин, особено последната, която всячески се опитва да го покани на закуска, обяд или вечеря. Трудно е, накрая се наложи бременна да му се нахвърли, за да го заведе насила вкъщи.

А на външен вид нищо му нямаше. Определено всички в градчето го харесваха. Имаше си и една обожателка. Ларс това, Ларс онова, все грееше в негово присъствие - Марго (Кели Гарнър). Но не, това не беше достатъчно на героя ни, да бъде… нормален.
Ходеше на работа, посещаваше църквата. Но си оставаше самотник. Така го е смачкало времето и мисълта, че в опита си да намери щастието, допуска в живота си едно истинско момиче. Бианка. Момиче поръчано по интернет. И не говорим за някоя кибер-курва (компаньонка, простете ми), а за силиконово момиче, но от по-модерните. В момента, в който Ларс и неговото момиче отиват на вечеря при Гас и Карин, нещата загрубяват. Ларс се е побъркал, а близките му не знаят какво да го правят. И оттам започна неудобната част във филма. Абсурда граничещ с неземна доброта и разбиране (както споменах в началото).
Не мога да разбера основната линия във филма. Дали беше история за самотата. За крехкостта на психиката и необходимостта от истинска прегръдка? Може би се разказваше за това колко либерални и отзивчиви могат да бъдат всички в едно малко градче, само и само ако любовта им е по-голяма от цялото его на света. Странна работа, наистина. Или филмът беше една теория за щастието. Когато си наранен и не очаквах истинско такова, заживяваш в собствен свят и сам си режисираш чувствата. Но когато не си на 7 години, а на 27, и всички те гледат странно, защото това което правиш не е нормално… изникват много повече въпроси и проблеми за разрешаване. Със сигурност Нанси Оливър е вярвала в човешката доброта. Такова усещане лъхаше през цялото време. Не беше лошо, може да се нарече дори приятно. И все пак ми се стори тъжно. Голям принос има ролята на Райън Гослинг. Както и първият разбран човек, доктор Дагмар (Патриша Кларксън). Точно когато се чудех какво ще се случи сега и… за какво ще е този филм, няколкото думи на докторката ми дадоха да се разбера, че това ще е игра на нерви и… изчакване на болния мозък, сам да се откаже от нереалността.
Не е филм, който се вижда всеки ден, нито пък правят по няколко такива на година. Но за мен не беше загуба на време. Предупреждавам, не е обикновена лента. Но е от хубавите такива. Представена е една теория на чувствата и човешкото мислене, което винаги е интересно за гледане. Вие решавате дали ще го добавите в плана си за следващата кино вечер.

No Comments

No comments yet.

» RSS feed for comments on this post.


Sorry, the comment form is closed at this time.