Le Grand bleu

August 14th, 2008 – 1:39 pm
Tagged as: 1988, Collection

Потопих се в морето за първи път от 10 години. Дълга пауза, но синевата беше прекрасна, водата прохладна, слънцето печеше, но не толкова жарко че да те изгори за минута. Само главата ми се подаваше от повърхността. Очите ми следяха вълнистия хоризонт. Идва вълна, затварям очи, леко се потапям. Сблъсък с морската стихия. Морски шум, никакви други звуци освен потопения под водата стон. Усещам как вълната ме отминава, отварям очи, звукът изплува заедно с взора ми. Усмивка по лицето ми, облягам се назад и полагам глава върху повърхността на водата. Ръцете ми махат сякаш дирижирам оркестър. Плавно, порейки светло синята водна маса. Краката ми махат леко, поддържам някакъв забавен ритъм. Сякаш виждам всичко на забавен кадър. Усмивката се разширява още повече, движенията на крайниците ми се запазват в синхрон. Гледам небето, толкова светло е. Слънцето блести някъде там, почти в пика на своя жар. Водата ме носи, аз й се оставям. Идва нова вълна, затварям очи…

За една риба, се чувствам доста неспокоен във водата. Но когато усещам сигурността в душата си, сякаш вълнението ме носи само, без да полагам усилия да се задържа на повърхността. Нарича ме делфинче… защо мисълта ми плаваха гладко като такова. Но след като се доверих на вкуса на Светла и си пуснах Безкрайна синева (Le Grand bleu / The Big Blue) снощи за приспиване, голяма част от символиката ми в нейното поведение ми се изясни. Или може би така аз си мисля, не зная…
Люк Бесон създава едно трепетно и много чувствено, по-дълбоко като емоция преживяване от която и да е морска бездна. Избрал си е двама мъже - Жан Рено и Жан-Марк Бар. Една голяма риба, която дори когато се гмурка е с високо вирнат нос. И един делфин, толкова влюбен в дълбините и ширещата се синева, че не е способен да сподели красотата, на която става свидетел при всеки един флирт с морето.

Трябва да призная, влюбих се в началото на филма. Музиката на Ерик Сера ми допадна много. Изразните му средства в композициите винаги са ме удивлявали. Но съчетанието е просто незаменимо. А споменах ли, че началото е черно бяло? Малко предистория, преди да срещнем любимците си на екрана. Гърция, преди повече от 40 години. Обичам, когато Люк Бесон прави така… да прекарва камерата по повърхността на Земята, независимо дали е над красивия Сентръл Парк или над морските прелести на крайбрежна Гърция. В комбинация с музиката на Сера се получава една голяма въздишка, която не утихва до края на това нежно движение. Красиво е и много мечтателно. Пренася те в друг свят като че ли… променя мисленето ти. Добавя хриле по тялото ти и те подготвя за едно потапяне.

А когато до теб, съвсем случайно се докосне една русалка, нещата се променят. Розана Аркет, която говори френски… много е приятно. А да гледаш как си разменя закачливи погледи с Жан-Марк е още по-въздействащо. Но никога не се влюбвай в делфин - това не е човек… бозайник е, но присъщото му е да пори вълните, да играе със синевата. Живее по-добре под водата, отколкото на повърхността наситена с кислород. Сблъсъка на мечтите, желанието и инстинкта събират и след това разделят героите ни.
Въпреки американския си рилийз, филмите на Люк Бесон носят френската нишка в себе си. Ако не беше той зад камерата и седнал на режисьорското столче, дори същите актьори да бяха избрани за действието… нищо нямаше да бъде същото. Човекът е гений и съумява да сътвори нещо чувствено всеки път, когато лентата се завърти.

Безкрайна синева е сложен филм. Поне за мен е така. Възприемам го като такъв, за да мога да се връщам към него, когато ми се прииска мисълта ми да плава с гъвкавостта на делфин. Желанието да се потопиш е още по-голямо, дори да не усещаш аромата на морската вода наоколо. Затваряш очи и сякаш се въплъщаваш в образа на Жан-Марк. Водата сама идва при теб, пробляскваща, загатваща за своята сила и привлекателност. Много е изкушаващо, въпреки целия риск който крие. Всъщност това я прави още по-желана. Да се потопиш в безкрайната синева и да откриеш себе си. Да почувстваш свободата там, където единствен ти се чувстваш уникален и свободен. Когато не си разбран е лесно да се отделиш физически. Но психически все някой ще съумее да те натовари. А най-доброто място за едно делфинче да почувства мисловната си свобода и да се слее с ритъма на морето е именно там… в дълбините на синята бездна.

16 Comments

  1. Светла says:

    Какво е един тих призрак;
    или меланхолично срутващи се стълби;
    или разтапящата се корона на нощната ти власт;
    на тиранията ти върху измъчените ми сънища -
    пред погледа на утринното слънце?
    Аз съм свободна Сега!

    Какво са нощните пожари,
    пред силата и блясъка на океана,
    с изкрящите челюсти на прилива,
    който измива грима от лицата.

    Какво ще ме спаси от синята обреченост,
    да се превърна в стръкове крайбрежна трева,
    във водорасло,
    което ще става все по-прозрачно и по-синьо,
    докато заприлича на тази вълна,
    или на тази,
    или на тази…
    на синкаво отражение - воден мираж.

    Вечността ме очаква като слънчев отблясък.

    Comment made on August 15, 2008 @ 12:20 pm

  2. Светла says:

    И искам да попитам!
    Какви са критериите, с които съобразяваш бройките звезди?

    П.С.
    Аз съм много по-напред с филма -
    предъфквам го, вече 15 години,
    и виждам като на рентген,
    затрупаните смислови пластове.
    За това си позволявам да го интерпретирам лично и поетично :)

    Comment made on August 15, 2008 @ 12:53 pm

  3. Le_Grand_Elf says:

    Може да се по-напред във филма, но критериите за поставянето на МОИТЕ звездички си ги знам само аз :P

    Comment made on August 15, 2008 @ 5:37 pm

  4. Светла says:

    Ето нещо от черно-бялото, дуалистично начало, очертаващо границите на тоя свят: Жак и Енцо.

    Монетата е имагинерен конструкт.
    От една страна е парче метал, превърнато в ценност /стойност/, т.е ценно само по себе си.

    От друга е страна, тя е средство.
    Срещу придадената й/измислената, определена от хората / стойност,
    човек може да се сдобие с куп неща.

    Енцо я възприема като завоевател.
    За него тя е притежание.

    За Жак тя е средство.
    Само Жак знае как може да се раздели монета.

    Енцо не иска нищо с никого да дели.

    Енцо контактува със света и другите,
    доказвайки, търсейки, преборвайки собствените ограничения - граници.
    Конкуренцията е движещата сила в живота му.
    само сравнявайки се със света окло себе си, може да се открива, да се сдобива с идентичност.

    Жак контактува със света и другите,
    като дете.
    Играе, изучава, експериментира, съзерцава и няма никакви очаквания,
    освен докосване,
    и чрез него,
    смилане, преработване на другостта през всичките му сетива.
    Той не търси себе си, защото се открива във всичко заобикалящо го.
    Не усеща границите.
    Не ги вижда.
    Те не го интересуват.

    Границите пречат, но и пазят.
    Те очертават.
    И когато липсват,
    съществуването ти простичко се разтваря /от разтвор/
    в света в който, все по-надълбоко, без да усещаш това,
    се кмуркаш.

    Това е от мен, само за началото:)

    П.С.
    Делфините танцуват между въздуха и водата.
    Това е тяхната походка.

    Comment made on August 15, 2008 @ 10:59 pm

  5. Светла says:

    Много ясно, че ти знаеш критериите, по които слагаш броя звезди!
    Иначе как би го правил?!

    Просто исках и аз да науча…

    Comment made on August 15, 2008 @ 11:00 pm

  6. Светла says:

    И преди да продължа,
    именно за това,
    ще задам въпрос:
    Кое оцветява филма?
    Кога филма става цветен?
    Как започваме да виждаме цвета?

    Comment made on August 15, 2008 @ 11:23 pm

  7. Светла says:

    Това, което оцветява е смисъла който търсим,
    смисъла който откриваме за себе си,
    налучкването на програмата,
    която да интерпретира най-добре потенциала ни,
    така,
    че да се чувстваме живи.

    Всеки по различен начин се сдобива с това лелеяно чувство,
    заради което рискува сигурността си.

    Едни изпробват границите на физическата и психическата си издържливост,
    други търсят любов,
    трети се чувстват живи, когато се грижат за някого,
    пети,шести…
    многобройни са пътищата и начините.

    За да видим цвета, трябва да позволим на спектъра, между черното и бялото да мине през нас.

    И това изпробване на непривичното,
    това преодоляване на дълбоките ни страхове,
    това отдаване на удоволствия /независимо какви/,
    оцветява живота.

    Някъде между черното и бялото,
    скрито и пропито,
    в самото движение през спектъра,
    е изворът на чувството че сме живи.

    Comment made on August 16, 2008 @ 10:21 am

  8. Светла says:

    Когато изпитаме непреодолимата липса на сигурност,
    се налага да се простим с чувството,
    че сме живи и
    се оттегляме в много черното или много бялото.

    Сещам се за стих на Висотски:
    “Защо пред силната вода сме предпочели бреговете?!”

    Comment made on August 16, 2008 @ 10:30 am

  9. Светла says:

    Разговора за звездите го водя,
    щото искам да разбера,
    още колко ще се налага да дърдоря за филма,
    та да му изпрося,
    поне още половин, ако не и една цяла звезда?
    :))))))))))

    Comment made on August 16, 2008 @ 10:32 am

  10. Светла says:

    “…за да бъдеш щастлив, се нуждаеш от сигурност,
    а за да си влюбен се нуждаеш от несигурност.”
    казал го е Фредерик Бегбеде.

    Главните герои в този филм,
    са безумно влюбени във влюбването,
    в това да се чувстват живи,
    влюбени са в живота.

    И колкото повече се отдават на влюбването,
    толкова по-нещастни се чувстват,
    което ги мотивира още по-страстно да търсят,
    чувството да си жив,
    което пък се храни от несигурността.

    Така или иначе законите на равновесието действат и винаги те теглят към острова,
    твърдата земя на обичта.

    За Жак това е дълбината на океана,
    равносойно на смърт,

    За Енцо това е самотата на Победителят:”Най добрият гмуркач”, въпреки, че само той знае, че не е така,
    и пак е равностойно на смърт.

    И т.н и т.н.

    Обичта е особено състояние,
    в което много ти липсва чувството да си жив, раздвижвано от плаващите пясъци на несигурността,
    на риска,
    на търсенето на границите…

    Comment made on August 16, 2008 @ 12:41 pm

  11. Светла says:

    И дума още не съм проронвала по отношение на делфините -
    една паралелна сюжетна линия, и то много важна и специално поддържаща, основната, а не просто фон.
    Дейлфините са също актьори във филма.
    Ето тук има събрано много по въпроса за делфините:
    http://vascont.wordpress.com/2008/04/01/istorii_delfin/
    Изключително интересни данни за връзката между човека и делфините. Дори и смели предположения за свързан произход.

    Делфините правят секс,
    не само за размножаване и за удоволствие.
    Мъжките екземпляри от някои видове делфини,
    подаряват снопчета водорасли или други морски растения на любимата си.
    Могат да се гмуркат до 260 м. дълбочина, но не могат да стоят повече от 10 мин под вода.
    Постоянно имат нужда да изплуват за да поемат въздух.
    Ето още едно линкче:
    Косатка

    Не съм си отваряла устата и по въпроса за женските образи във филама.
    За това, че във филма има две главни роли,
    което е уникално като изразно средство.
    Не съм говорила за женските образи,
    за поддържащата женска роля, като съпътстваща сюжетна линия,
    която ту контрастира, ту съзвучничи
    и по уникален начин прави връзката между двамата главни героя.

    Comment made on August 17, 2008 @ 10:41 am

  12. Светла says:

    Всеки един Тръпкохолик,
    както ги нарича Milla,
    е разкъсван, през целия си живот между сушата и водата.

    Всеки един Тръпкохолик,
    се опитва да опитоми делфина в себе си,
    за да получи мир и да се справи с натиска на изкушенията,
    идващи от тези две природни стихии – земята и водата.

    Делфина е животното, което олицетворява баланса между природните стихии.
    Той хем е риба, хем е бозайник.
    Хем се гмурка, но задължително изплува, за да вдиша отново.
    Живее между въздуха и водата, което го прави безпроблемен странстващ между световете.

    Как си взаимодействат земята и водата?
    Водата може да напоява земята и така да поддържа живота на нея.
    Земята може да бъде твърдата основа - водно легло,
    но и дъно,
    от което никога да не се завърнеш,
    както и окови, от които никога да не можеш да литнеш /да плуваш и да се гмуркаш/.
    Водата може да превърне земята в блато, ако безобразно я залива,
    а и в пустиня,
    когато се оттегля за дълго и липсва.

    Всеки един Тръпкохолик живее на ръба.
    Движейки се по този ръб,
    между двата свята –
    дълбините на океана – опасни, но и вълнуващи;
    и твърдата земя – даряваща с плодеве и сигурност, но и оковаваща и скучна
    се опитва да балансира,
    разкъсван ежедневно от избора между двата свята.,
    между сигурността на обичта и лудостта и страстта на влюбването.

    На границата между тези два свята се случва тънката нишка на живота на Тръпкохолика,
    който отчаяно търси баланса,
    между това,
    да не изгуби чувството,
    че е жив,
    а и да запази целостта си, да не потъне в бездната на изкушенията,
    от където завръщането му ще е под въпрос.

    Comment made on August 17, 2008 @ 1:56 pm

  13. Светла says:

    Без особени усилия си подсигурявам сваляне на звезди :)
    Не знаех, че качването им, е толкова трудна работа.
    Ама съм нахална и упорита! :)
    И не се отказвам лесно!

    Comment made on August 17, 2008 @ 2:00 pm

  14. Le_Grand_Elf says:

    Синтезирането на тези коментари ми отне време, но ясно описаха (една малка) част от твоите усещания и аналитично интерпретационни модели по отношение на “Безкрайна синева”!

    Личи си, че си далеч по-добре запозната - нормално:
    1: твой любим филм
    2: гледала си го ++ пъти
    3: аз го пуснах за първи път

    и т.н.

    Comment made on August 18, 2008 @ 1:08 am

  15. вили says:

    Морето е прекрасно и не само лятото. А звездите там са неизброими и хубаво да има кой да ти ги сваля, за да знаеш, че си жив и нужен на някой!

    Comment made on August 19, 2008 @ 9:56 pm

  16. » § « Cynical Speech™ » Кратко и изразително… says:

    [...] Мисля, че ревюто от CINEMANIAC ще ви каже доста, но исках да акцентирам върху музиката на Ерик Сера - той звучи както в “Петият елемент” и “Леон”, така и в нещо още по-старо, но все така ценно за киното, а именно “Безкрайна синева”… [...]

    Pingback made on March 18, 2009 @ 10:56 pm

» RSS feed for comments on this post.


Sorry, the comment form is closed at this time.